On the application of the absolute limitation period under the Obligations and Contracts Act

С Държавен вестник, бр. 102 от 01.12.2020 г. се приеха следните допълнения в Закона за задълженията и договорите:

Създаде се нов чл. 112 със следното съдържание:

Чл. 112. (1) С изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването й, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.  

(2) Давността по ал. 1 не се прилага за вземания:  

1. от търговската дейност на еднолични търговци или на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357;
2. за непозволено увреждане;
3. за неоснователно обогатяване;
4. за издръжка;
5. за трудово възнаграждение;
6. за обезщетения по Кодекса на труда;
7. по повод приватизационна сделка;
8. по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт.

(3) За давността по ал. 1 се прилагат чл. 115 и 118.

С § 2 от ПЗР на Закона за допълнение на ЗЗД се въведе регламентация за заварените случаи, по отношение на които се предвиди, че давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.

Съгласно § 3 от ПЗР на Закона за допълнение на ЗЗД законът влиза в сила в 6-месечен срок от деня на обнародването му в „Държавен вестник”, т. е от 02.06.2021 г.

С тези промени законодателят за първи път въведе института на така наречената „абсолютната давност“ в частното право. В отменения Закон за давността (Обн. – ДВ, бр. 23 от 30.01.1898 г.; изм., бр. 4 от 08.01.1899 г.; доп., бр. 7 от 10.01.1908 г.; изм., бр. 275 от 22.11.1950 г.; отм., бр. 92 от 16.11.1951 г.) такава давност не е била уредена.

I. Правна същност на погасителната и на абсолютната давност:

Правната същност на погасителната давност не е безспорна. Въпреки това, тя може да бъде определена като юридически факт от категорията на юридическите събития, който представлява период от време /срок/ на бездействие на кредитора, предвиден в закона, с изтичането на който за длъжника се поражда субективно потестативно право да направи възражение за изтекла погасителна давност и по този начин да се противопостави на претенцията на кредитора. Позоваването на изтеклата давност погасява публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита или принудително изпълнение на притезателното или преобразуващото си право.

По принцип, абсолютната давност представлява изтичането на определен период от време /десет години/, като спирането и прекъсването на давността в този период са без правно значение за настъпване на правните последици. Абсолютната давност се прилага служебно от компетентния орган.

II. Приложение на абсолютната давност в различни правни отрасли:

Институтът на абсолютната давност се прилага в различни клонове на публичното право.

1. Абсолютна давност по НК:

Съгласно чл.81, ал.3 от Наказателния кодекс наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока на обикновената давност по чл. 80 от НК и независимо от спирането или прекъсването на същата.

2. Абсолютна давност по ЗАНН:

Съгласно чл. 82, ал. 3 от Закона за административните нарушения и наказания независимо от спирането или прекъсването на давността, административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока по чл. 82, ал. 1 от ЗАНН за съответното административно наказание.

3. Абсолютна давност по ДОПК:

В чл. 171, ал.2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) е уредена абсолютна давност по отношение на публичните вземания:

Чл. 171 (2) С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато:  

1. задължението е отсрочено или разсрочено;  
2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност; 
3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; 
4. изпълнението е спряно по искане на длъжника; 
5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа от ДОПК.

С оглед на регламентацията, може да се направи извод, че абсолютната давност по ДОПК погасява правото на публичноправния кредитор да осъществява принудително публичното вземане. Тя се прилага служебно (чл. 173, ал. 2 от ДОПК), като давността започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Абсолютната давност се прилага за всички публични вземания и спрямо всички правни субекти.

Но и при изтекла абсолютна давност доброволно платеното не подлежи на връщане (чл. 174 от ДОПК).

III. Абсолютната давност по ЗЗД:

В ЗЗД абсолютната давност е уредена по различен начин.

1. С абсолютна давност по ЗЗД се погасяват само паричните вземания и само срещу физическите лица. Абсолютната давност спира да тече на основанията по чл. 115 ЗЗД /пряко препращане на чл. 112, ал. 3 ЗЗД/, а прекъсването й е ирелевантно. Това означава, че признанието на вземането от длъжника, предявяването на иск и предприемането на действия за принудително изпълнение от страна на кредитора са без правно значение. Достатъчно е единствено да изтече предвиденият срок, в който кредиторът не е успял да събере своето вземане, за да настъпи правната последица – погасяване на вземането му.
2. В чл. 112, ал. 2 от ЗЗД е посочено за кои изчерпателно изброени вземания абсолютната давност не се прилага. За тези вземания ще се прилага само погасителната давност по чл. 110 или чл. 111 от ЗЗД. Следва да се има предвид, че по т. 1 абсолютната давност не се прилага само за вземания, произтичащи от търговската дейност на еднолични търговци и на физически лица- съдружници в дружество по чл. 357 ЗЗД. Per argumentum a contrario това означава, че абсолютната давност ще се прилага за всички други длъжници – физически лица – неограничено отговорните съдружници в СД, КД и КДА, тайни съдружници в дружество със съучастие, както и за лицата, извършващи стопанска дейност по занятие – земеделски производители, занаятчии, лица, упражняващи свободни професии.
3. Най-голям интерес за правоприлагането представлява правилото на чл. 112, ал. 1 от ЗЗД, според което паричните вземания срещу физически лица се погасяват с изтичането на десетгодишна давност, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено. Подобна разпоредба, както се посочи по-горе, съществува в чл. 171, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 172, ал. 1, т. 3 от ДОПК. Прави впечатление, че по ДОПК е необходимо разрешение на компетентния орган за разсрочване/отсрочване на вземането, а давността се спира за срока на разсрочването или отсрочването. По всяка вероятност, правилото на чл. 112, ал. 1 от ЗЗД е взаимствано именно от ДОПК, но в ЗЗД не е детайлно уредено, което дава повод за различни тълкувания.

Буквалното тълкуване на нормата може да доведе до неправилния според мен извод, че в този случай абсолютната давност изобщо не се прилага. Както беше посочено по-горе, хипотезите, в които абсолютната давност не се прилага, са изчерпателно посочени в чл. 112, ал. 2 от ЗЗД, а разсрочването/отсрочването е уредено в ал. 1 на същия член.

За правилното тълкуване на разпоредбата следва да се отчете, че разсрочването/отсрочването в гражданското право се осъществява по съгласие на страните по правоотношението – кредитор и длъжник, което най-често е обективирано в писмено споразумение. При отсрочване страните уговарят нов срок за изпълнение на задължението, а при разсрочване задължението се разсрочва на отделни вноски с междинни падежи. По този начин страните променят падежа на вземането. Падежът се определя като момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, още и като момента, в който настъпва изискуемостта. Изискуемостта е възможността на кредитора да иска реално изпълнение. Ето защо, според чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. С промяната на падежа страните променят и началния срок, от който започва да тече абсолютната давност.

Считам, че правилото на чл. 112, ал. 1 от ЗЗД следва да се прилага в зависимост от момента на сключване на споразумението между страните. Тук следва да се разграничат две хипотези:

Когато страните отсрочват/разсрочват задължението след настъпване на първоначалния падеж на вземането и уговарят нов падеж, следва да се приложи по аналогия чл. 171, ал. 1, т. 3 от ДОПК и да се приеме, че за срока на отсрочването/разсрочването (от датата на подписване на споразумението до датата на новия падеж) давността се спира. При отсрочване, ако длъжникът не погаси задълженията си според споразумението, десетгодишният срок продължава да тече от датата на новия падеж. Абсолютната давност изтича, като се сумира срокът от датата на първоначалния падеж до датата на подписване на споразумението и срокът, продължил да тече след новия падеж. Ако задължението е разсрочено и длъжникът е погасил част от вноските на междинно уговорените падежи, то абсолютната давност следва да продължи да тече от падежа на първата неплатена вноска по споразумението.

По различен начин следва да се разреши въпросът в хипотезата, в която страните отсрочват/разсрочват задължението преди да е настъпил първоначалния падеж на вземането и уговарят нов срок за изпълнение. Тогава ще тече нов десетгодишен срок за абсолютната давност, считано от датата на новия падеж, уговорен между страните. Както кредиторът, така и длъжникът са се съгласили да променят облигационната връзка помежду си, поради което е логично приложението на абсолютната давност да се постави в зависимост от уговореното.

4. Законодателят не е регламентирал изрично дали абсолютната давност по ЗЗД се прилага служебно или не. Считам, че съдът би следвало да следи служебно за настъпване на абсолютната давност, тъй като чл. 112, ал. 3 от ЗЗД не препраща към чл. 120 от ЗЗД (че давността не се прилага служебно), а само към чл. 115 и чл. 118 от ЗЗД. Вярно е, че след изтичане на давността субективното материално право се превръща в „естествено“ право и изпълнението от длъжника след изтичане на давността не е недължимо платено (чл. 118 от ЗЗД), но от това не може да се изведе аргумент в обратната насока, тъй като същото правило е уредено и в чл. 174 от ДОПК, а давността по ДОПК се прилага служебно. Въпреки това, възможно е да се застъпи и другата теза – че понеже не е предвидено изрично, че абсолютната давност се прилага служебно, то важи общото правило на чл. 120 от ЗЗД (т. е прилагането на абсолютната давност се предпоставя от упражняване на субективното потестативно право на длъжника на възражение). Необходимо е съдебната практика да се произнесе по този въпрос.
5. Противоконституционност на § 2 от ПЗР на ЗДЗЗД:

С Искане с изх. № 104/29.01.2021 г. Висшият адвокатски съвет поиска установяване на противоконституционност на § 2 от ПЗР на Закона за допълнение на ЗЗД (виж тук).

Според ВАдС с него се придава недопустимо обратно действие на института на абсолютната давност, „така щото 10-годишният срок на абсолютната давност да започва да тече не от деня на влизане в сила на допълнението, а от дата, предхождаща този ден, при което вземания, които са изискуеми днес, ще се окажат вече погасени по давност към минал момент или за погасяването им ще е достатъчен минимален срок. Така е постигнат ефект на „мигновена“ давност, който е нетърпим и противоречи на идеята, че давността е период от време. Правилото на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД представлява типично обратно действие, а не „незабавно действие за в бъдеще“, защото урежда с обратна сила и за минал период последиците на факт, който към момента на случването му не е имал такива последици“. Според ВАдС „придаденото на чл. 112 ЗЗД обратно действие с § 2 ПЗР е несъвместимо с конституционните принципи на неприкосновеност на частната собственост (която в широк смисъл включва и вземанията) и принципите на правовата държава, както и на границите на нормативна намеса в частноправните отношения“.

На 20.04.2021 г. Конституционният съд се произнесе с решение по конституционно дело № 1/2021 г., с което обявява за противоконституционна разпоредбата на § 2 от ПЗР на Закона за допълнение на ЗЗД (цялото решение виж тук). Това означава, че абсолютната давност ще започне да тече от влизането на допълнението на ЗЗД в сила (02.06.2021 г.) и длъжниците ще могат да се позовават на нея след 02.06.2031 г. Решението е подписано с особени мнения от съдиите Гроздан Илиев и Филип Димитров.

V. Заключение:

В заключение, в желанието си да облекчи положението на т. нар. „вечен длъжник“, законодателят въведе института на абсолютната давност в частното право по противоречив начин. Ще видим как съдилищата ще прилагат новите разпоредби.

Този институт е само началото на цялостната правна регламентация, която законодателят е необходимо да приеме във връзка с фигурата на „вечния длъжник“. Следващата стъпка следва да е приемането на закон за частния фалит на физическите лица, който да уреди детайлно положението на „вечните длъжници“.

По мое мнение, въпреки че абсолютната давност се прие с оглед защита на длъжниците – физически лица, новата правна регламентация ще се отрази стимулиращо и дисциплиниращо и спрямо кредиторите. В практиката доста често се получава така, че кредиторът непрекъснато прави разноски за събиране на вземането си при образувано изпълнително производство, въпреки че длъжникът му получава минимална работна заплата, няма никакво имущество или се е разпоредил с него преди предприемане на действия по принудително изпълнение. А веднъж направил така, че да не разполага с никакво имущество, длъжникът умишлено се крие и продължава да не си плаща задълженията. От друга страна, кредиторът, взискател в изпълнителното производство, въпреки че осъзнава, че няма откъде да събере вземането си, продължава чрез съдебния изпълнител да издирва имуществото на своя длъжник и да прави разноски за прилагане на съответните изпълнителни способи без реален резултат, за да не изтече давността за вземането му. От тази гледна точка ще се облекчи и положението на кредиторите, които след като знаят, че десетгодишната давност е изтекла, най-често ще се примирят и ще спрат да търсят удовлетворение на несъбираемото си вземане.

Георги Георгиев е член на Адвокатска кантора „Ничев и Георгиев“, адвокат в Софийска адвокатска колегия и синдик, включен в списъка към Министерството на правосъдието на лицата, които могат да бъдат назначавани от съда за синдици в производство по несъстоятелност по ТЗ.