С Определение № 50242 от 5.04.2023 на ВКС по т.д. № 1004/2022 г., I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение, с което е признато за установено, че касаторът дължи, в условия на солидарност, неплатена главница по договор за кредит, ведно със законна лихва, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение. При постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил констатираното от Софийски градски съд, че с договор за кредит за покупко-продажба на недвижим имот от 23.02.2005г. „Банка ДСК“ ЕАД е предоставила на касатора като кредитополучател конкретна сума. При сключването на посочения договор е уговорен фиксиран размер на лихвата за срок от една година, след изтичането на който, кредитополучателят следва да заплаща лихва в размер определен едностранно и периодично от банката. Съдът определя клаузата за лихва за неравноправна, от което произтича и нейната нищожност. Съставът приема, че след като клаузата за лихва е нищожна, същата следва да бъде намалена до размера, определен за първата една година от сключването на договора. При подаването на касационната жалба, касаторът поддържа, че след като клаузата в договора е счетена за нищожна, то следва задължението за лихва да отпадне и да не се дължи.
Решението е обжалвано в частта, в която въззиваемият съд приема, че действително уговорка в договор за кредит, която предвижда ежемесечно капитализиране на лихвата е нищожна, но въпреки че е счетена за такава, не е отпаднало задължението за заплащане на лихва, а е намален лихвения процент. Поради противоречива практика на съдилищата, ВКС приема, че е необходимо произнасяне, което е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Въпросът, който формулират съдиите, е:
„Дължи ли потребителят възнаградителна лихва по договор за кредит при обявяване за нищожна поради неравноправния й характер на договорна клауза за определяне на лихвата и съответно как следва да се определи размерът й в този случай?“ .
По въпроса дали се дължи лихва, част от съставите категорично приемат, че не се дължи. Съдиите смятат, че обстоятелството, че кредитополучател е заплатил на кредитор лихва на основата на неравноправна клауза, уговорена в договора, която неравноправна клауза по разпореждане на закона е нищожна, обосновава извода, че плащането е извършено при начална липса на основание. Нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, поради което следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по договора и такова задължение не е възникнало. От тук произтича и последицата, че е налице неоснователно обогатяване от страна на кредитора. След като тази клауза се явява нищожна, платената лихва се явява платена без основание и като такава тя подлежи на връщане. Изложеното до момента мнение обуславя отговора на част от съставите, а именно, че при наличие на неравноправна клауза, която води до нищожност на уговорена лихва, последната не се дължи, а ако вече е заплатена, следва да се върне поради отпаднало основание и риск от неоснователно обогатяване.
Други състави приемат, че въпреки нищожността на клаузата за лихва, същата се дължи, но е противоречив размерът, който следва да се присъжда. Едни съдиите приемат, че размерът на нищожна клауза за лихва следва да бъде заместен от размера на законната лихва, като евентуално се присъди трикратен размер на законна лихва, а други състави приемат, че не може да бъде замествано със законна лихва.
Когато говорим за нищожност на клауза за лихвен процент, то същата клауза се явява възнаградителна лихва за ползваната парична сума и част от съдиите са на мнение, че не може да се замести с размера на законната лихва. Аргументират се с това, че в действащото законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде заместен размерът на нищожната възнаградителна лихва, поради което е прието, че същият не следва да бъде определян произволно. Отделно е посочен фактът,че законовата и възнаградителната лихва имат съвсем различно предназначение и функция, поради което се явява невъзможно правоприлагането по аналогия с механично заместване едната лихва с другата.
В други решения съдилищата намират, че дори и клаузата от сключения между страните договор за потребителски кредит да е е нищожна, следва да се присъди трикратния размер на законовата лихва. Обосновават се с обстоятелството, че пазарът на подобни кредитни продукти е високорисков и за кредитора съществува реалния риск от пълно неизпълнение на задълженията от страна на кредитополучателите, навежда се, че рискът е калкулиран в по-висок лихвен процент.
